Защо копирах китайска тенис концепция и я донесох в България

Не измислих Playbox Courts. Видях тази концепция да работи в Китай и я копирах. Това е честната версия на историята и е по-интересна от всяка маркетингова версия, която бих могъл да напиша.

Как се озовах в китайски тенис клубове?
Уча китайски от 2020 и вече няколко пъти съм посещавал Китай. Преди последното ми посещение през 2025 видях тази концепция с машината в WeChat. Много ми хареса идеята, тъй като мога да правя голям обем от удари без да се налага да работя с треньор. Да, треньорът си има и неговото място, но в повечето случаи на човек просто му трябва да прави удар след удар след удар.

Тъй като вече бях планирал трипа до Китай, реших да посетя няколко такива клуба. Бях си запазил и тенис треньор в един от градовете, в който останах повече време — Кунмин. Попитах го дали знае за такива клубове и той ми каза, че познава собствениците на няколко клуба.

Докато бях в Китай посетих няколко такива клуба — и то не само в Кунмин, но и в Пекин и Гуанджоу. Оказа се, че тези клубове са много популярни там. Има десетки такива и много хора даже тренират само по такива клубове, без да стъпват на реален корт. Китайските градове са пренаселени. Истинските тенис кортове са скъпи и малко. В същото време милиони хора искат да играят — но повечето нямат постоянен партньор, нямат предвидим график и не искат да плащат на треньор всеки път, когато тренират. Традиционните клубове не могат да обслужат това търсене в мащаб.
Това, което разбрах, седейки в клубовете, които посетих, е че проблемите, които решават в Китай, не са китайски проблеми. Това са тенис проблеми. Същите проблеми съществуват в България.

Всеки любител тенисист в България се е сблъсквал с поне един от тези:
- Искате да играете, но не можете да намерите партньор или пък той се отказва.
- Искате да практикувате конкретен удар, знаете какво трябва да правите, и не искате да плащате за треньор само за да ви подава топката.
- Искате да играете след работа, но докато координирате, става твърде късно.
- Начинаещ сте и не искате да ви гледат.
- Имате само 45 минути свободни, което не е достатъчно за традиционна клубна сесия.
- Искате да играете по-често, но 15–20€ на час плюс треньор се натрупват.
- Писнало ви е да водите излишни разговори по телефона, Вайбър, Инстаграм или друг канал — било то за да се уговорите с треньор, партньор, или рецепционист за да букнете корт.

Това не са необичайни проблеми. Това е нормалното преживяване на повечето любители тенисисти. И нито един от традиционните клубове в България не е построен да ги решава, защото те са построени около различна презумпция — че тенисът е социален спорт, който планирате предварително с партньор. Китайският формат приема обратното: че тенисът е индивидуален спорт, който можете да правите в собственото си време, а социалната част идва по-късно, когато я поискате.

Защо мислех, че България е готова?
Не бях сигурен дали ще сработи. България не е Китай и концепциите не винаги се пренасят. Но няколко сигнала беше трудно да се пренебрегнат:
- Онлайн резервациите вече бяха (частично) нормализирани в повечето пловдивски клубове до 2024.
- Тенис машини съществуваха в 1–2 клуба, но се ползваха малко.
- На много хора им беше писнало от грубо отношение по клубове.
- Специално за Пловдив — никъде не можеше да платиш с карта за да играеш тенис. Даже и касови бележки не дават. Всеки път за да играеш трябва да теглиш пари от банкомат, а банкоматите в Пловдив не са много. А има доста хора като мен, които все по-рядко носят кеш в себе си.
- И най-важното — любителската тенис сцена в България тихо растеше с години. Повече хора искаха да играят, отколкото има партньори за играене.

Културната разлика, за която наистина се притеснявах, беше друга. В Китай самообслужването и минималният човешки контакт се възприемат като предимство. В България можеше да се приемат като студенина. Не бях сигурен дали хората тук ще дойдат в клуб без рецепционист, без треньор, без никой да каже "здрасти". Отговорът, базиран на 55 органични 5-звездни отзива в Google и растящи, е че хората го харесват.

По-широкият урок за мен е, че можеш да пътуваш и да копираш неща. България не трябва да чака 15 години нещо да се появи от Сан Франциско или Берлин. Китай, Корея и части от Югоизточна Азия изграждат малоформатни спортни и фитнес концепции, които работят, и повечето от тях биха работили и тук с минимална адаптация. Playbox Courts е един формат. Има десетки други, които видях в Китай и които биха работили в България. Предприемаческата възможност не е в изобретяване на нови концепции. Тя е в забелязването на това, което вече работи другаде, и в това да си първият, готов да го донесе. 

Копирах тенис формат. Не се срамувам от това. Хората, които играят в Playbox, не се интересуват откъде е дошла идеята. Интересуват се, че могат да играят тенис тази вечер, сами, без да се налага да се обаждат на никого. Това е цялата идея.